Карл Сандбърг е американски поет, есеист, историк и журналист. Лауреат на

Карл Сандбърг е американски стихотворец, есеист, историк и публицист. Лауреат на премията „ Пулицър “ през 1940 и 1951 за събраните си стихотворения и за шесттомната биография на Абрахам Линкълн. Смятан е за един от най-важните създатели на „ Чикагския Ренесанс “ от началото на 20 век.

Не разбирам за какво човек би желал да убие различен човек. Ако просто поизчака, другият така и така самичък ще си почине.

Някой ден ще разгласят война и никой няма да отиде.

Бебето е божията заръка, че животът би трябвало да продължи!

Миналото е кофа, цялостна с пепел.

Нищо не се случва, в случай че преди този момент не е било фантазия.

Няма мощно кафе, има слаби хора.

Да умееш да губиш значи да се научиш по какъв начин да печелиш.

Бъди нащрек със гордите слова. Когато пуснеш гордите слова, е мъчно да ги върнеш. Високи са ботушите им, тежки са ботушите им; гордо отминават те, не чуват твоя вик.

Палачът в своя дом
Какво мисли палачът, когато
се прибира след работа в къщи?
Когато с жена си, с децата
край масата сяда, пие чаша кафе,
яде своя омлет? Ще го питат ли те
по какъв начин е минал денят и дали
е работил добре? Може би
тази тематика отбягват, приказват
за бейзбол, за времето, за политика,
за романа в картини от вестника
и за новия филм? Те ръцете му гледат ли,
когато кафето си взема или реже омлета?
Ако дребните кажат му: „ Татко,
да играем на конче, ето въжето. “ -
дава отговор ли той на смешка:
„ Май за през днешния ден на въже се наситих. “
Или светва лицето му, като че ли
огряно от наслада, и споделя:
„ В прекрасен свят, в чудноват свят ний живеем. “
Ако белият лик на луната
в тиха стая надникне, в случай че лунни лъчи
се вплетат във косите на спящо дете -
палачът, какво прави палачът тогава?
Може би му е елементарно. Може би
за палачите всичко е елементарно.

Молитвите на стоманата
На наковалня постави ме, о боже.
Удряй, лост изкови от мене.
Дай ми да сривам остарели стени,
да разрушавам остарели основи.

На наковалня постави ме, о боже.
Удряй, дирек изкови от мене.
Забий ме в подпорите на небостъргача.
С нажежени нитове ме скрепи със устоите.
Нека подвигам небостъргача в сини нощи към бели звезди.

ДО ПРОЗОРЕЦА
Пратете ми апетит,
о богове, които седите и със света
се разпореждате.
Пратете ми апетит, болежка и потребност,
изгонете ме със позор и срам
от ваште чертози от злато и популярност,
пратете ми най-страшния, непосилен апетит!

Но ми оставете малко обич,
eдин глaс да ми приказва в края на деня,
eдна ръка да ме допира в тъмната стая
да спре дългата самотност.
Когато здрачът скрива деня
и залезa засенчва,
eдна дребна, западна скитница-звезда
пронизва изменчивия контур на мрака.
Ще отида до прозореца,
ще се заглеждам там в сенките на здрача
и ще очаквам да усетя по какъв начин идва
малко обич.

Залези
Има залези, дето прошепват „ сбогом “.
Кратък полумрак е то и път за звездите.
Те обхождат степта и морето, снишени и равни,
и лек е сънят.

Има залези, дето танцуват за довиждане.
Нависоко развяват те своите шарфове -
до дъгата и след това оттатък.
Във косите си с панделки, с ленти на хълбока,
те танцуват за довиждане. И в люлка от сънища
ни подмятат съня.

Ръждясала пушка ще виси на стената…
Ръждясала пушка ще виси на стената, обичана.
Каналите й ще бъдат накъдрени от ръждата.
Един паяк ще свие гнездо от сребро в нейния най-тъмен
и най-топъл ъгъл.
Спусъкът, мерникът също ще бъдат ръждясали.
Никой не ще лъсне пушката и тя ще виси на стената.
Показалци и палци ще я сочат разсеяно и повърхностно.
Ще приказват за нея като за нещо, което не щат да си спомнят.
И ще кажат на паяка: „ Продължавай. Твоето дело е хубаво. “

Троици
Когато бях дете, чух три червени думи -
по улиците падали французите за тях:
Братство, Равенство и Свобода. Попитах
за какво за думи хората умират.

Пораснах. Мъже брадати с люляк на реверите
ме учеха, че няма по-възвишени от тези златни думи:
Небе, Семейство, Майка. Други пък, по-стари,
припяваха протяжно с глас, надълбоко от гърдите им извиращ,
три други думи: Бог, Безсмъртие и Дълг.

Всевечните часовници тиктакаха от алфа до омега,
вещаеха и крах, и проклинание, а времето словата си менеше.
Проблясваха комети в небесата. А от великата Русия дохвърчаха
три непреклонни думи, за които падаха
служащите с пушки във ръце: Хляб, Мир, Земя.

Накрая срещнах аз един моряк от Щатите
с момиче върху коленете си - за спомен от международните пристанища -
и така ми рече той: „ Щом искаш ти по цялата земя
да бъдеш вкъщи си, три неща да казваш научи:
«Обичаш ли ме? - Шунка със яйца! - и - Плаща, апелирам!» “

ПРЕСТИЛКИ НА МЪЛЧАНИЕТО
Mного неща можех да кажа през днешния ден.
Hо държах устата си затворена.
Толкова пъти ме бяха канили
да отида и кажа същите неща
които всички споделяха, все тия
да-да, да-да
и аз, и аз.
Престилки на мълчанието ме спираха.
Капак с пружина държеше езика ми.
Плюех пирони в бездна и слушах.
Зазидах таванските прозорци на Джоунс, Джонсън, Смит,
и на всички oт страниците на телефонния справочник.
Поправих един изолатор и го влачех в близост.
Заключих се вътре без никой да знае.
Само пазачът и пандизчията
знаеха - по улиците, в пощата,
по колите, на гарата
където викачът се провикваше, “Влакът потегля,
влакът потегля за … дрън … дрън - ярина …
и всички селища на северозапад … влакът потегля. ”
И тогава, аз помъкнах личния си пандиз
и се заех със личните си мисли.
Разбираш ли? Сигурно поради престилките на мълчанието.

Снимки: nclhof.org, nps.gov, en.wikipedia.org